Живот в нищета. Как да се измъкнем от него?

От бедността не е лесно да се избавите. Тя плътно се вкоренява в живота на човека, неговите мисли, навици. Понякога ви се струва, че нищетата е дори на генетично ниво. Обикновено на бедните родители порастват деца, които също живеят бедно. Защо така се случва, едва ли всичко е само заради материалното наследство?

Руският сайт Так Просто представя две истории на читатели, които навеждат на размисъл относно живота в нищета. В тези истории повечето хора могат да познаят някой от своите познати, а възможно е, дори и самите себе си…

Как живеят бедните хора?

Мнозина смятат, че да живееш в бедност не е срамно. Някои дори се гордеят с това, ще речеш, щом живея бедно – значи живея и честно. Те не забелязват как бедността се превръща в основата на манталитета им.

„В детството си аз дружах с момичето на съседите Валя. Едно от любимите ни забавления беше да скачаме на дивана, когато родителите й не си бяха вкъщи. За нас беше такава радост да видим облаците от прах, които се носиха из стаята, след нашите удоволствия … Но когато неотдавна отидох на гости на Валя, видях същия този диван.“

„Той беше същият, както преди 20 години: разнебитен, с изскочили пружини, и навярно още по-прашен от преди. Трябва да кажа, че и останалите предмети в интериора съответстваха на обстановката: разбита саксия за цветя, залепено със скоч огледало, потъмнели от възрастта боядисани столове.“

„Съзнанието ми отказваше да приеме тази действителност. Даже ако нямаш пари, толкова ли е невъзможно да купиш нова ваза, да залепиш и застелиш с чиста покривка стола? Или да изхвърлиш планината от боклуци, които само запушват жизненото пространство? Защо бедността и мръсотията винаги са толкова близки? Нима нищетата и истината се раждат в немита глава?“
В следващата история е лесно да се познаят хора, които са преживели непростото съветско време, когато имаше дефицит на най-необходими вещи, а възможностите това да се компенсира с мечти за светлото бъдеще, когато всички ще жинеят в изобилие, компенсираха това. Хората бяха свикнали да отлагат живота за по-добри времена, които така и не дойдоха.

„Помня у една позната жена цял живот имаше една мечта. Тя искаше като остарее, да купи дача до града, някъде на тихо място, с борове и рекичка. А за да събере средства за мечтата си, тази жена икономисваше цял живот, в това отношение и по отношение на двете си дъщери, които изгледала сама.“

„Момичетата, не само, че израснаха полугладни, но не видяха и свястна дреха. По-голямата веднъж ми призна, че я е срам да излиза да играе на улицата.“

„Накрая тази жена все пак купи парцел край града. Нито една от дъщерите й така и не стъпили на дачата, тъй като цял живот упреквали майка си за мизерното си детство, подигравките на връстниците и отсъiтвието на възпитание.“

„Сега и двете са възрастни жени, които вече имат собствени деца. Живеят много скромно, рядко си позволяват нова дреха. Не защото нямат пари – те просто се боят да харчат, не се считат за достойни за нови, хубави неща. Това е Синдромът на Пепеляшка, когато хората твърде силно привикват към нищетата.“

Отраснали около мръсни мебели, прах и оскъдна храна, децата се програмират на беден живот. Навярно някой ще възрази, че бедността заставя човещка да се учи много, да се развива, да работи и да се конкурира с хората. Но тези са малко. Болшинството просто се превива под товара на нищетата и е свикнало с образа на неудачника. Това само се доказва от разказаните истории.

Много хора грешат като отлагат по-доброто за по-късно. Те могат да живеят полугладни, да ходят с разпадащи се дрехи и да гледат раздраните си тапети, въпреки че имат оставени настрани пари за черни дни. Те не се замислят, че животът им протича сега и той като цяло е от такива „черни“ дни.

Нима не е срамно да живеем в нищета, мръсотия и разруха? Не е ли срамно да възпитаваме децата на това и от ранните им дни да настроим подсъзнанието им, че това е моделът на живота?