Колко често обиждаме нашите роднини? Всички видове битови тривиалности и обиди се натрупват и накрая се превръщат в огромна снежна топка, която засенчва доброто, което е в най-близките ни хора. Нима е рядкост да срещнеш човек, който е обиден за нещо на близките си?
Дори и най-скъпите хора на всеки човек – майка му и баща му – не са застраховани, че един ден детето спира да помага, посещава, звъни. Не е необходимо да се карате, за да изчезне връзката между родителите и детето.
Това в детството майка и татко – е свято. И тогава ще пораснеш и нямаш дори време да се обадиш. Преставаме да се наслаждаваме на тези безценни моменти, които прекарваме с нашите най-близки хора, с тези, които искрено и безпричинно ни обичат.
В крайна сметка родителите имат ли нужда от причина? Дори и да сте отявлен мерзавец или закоравял престъпник, те пак ще видят във вас доброто, което е скрито от очите на другите, и те ще те обичат до края на дните си…
Загуба на близък човек
„Като слушах тревожните звуци от интензивното отделение, където лежеше баща ми, мислех, че това са най-трудните моменти в живота ми. Научихме за рак само преди 9 месеца и през цялото това време се подготвяхме за неизбежното „, споделя историята си наш читател, пише Так Просто.
„Химиотерапия, хоспитализация, безкрайни посещения на лекари … Знаехме, че умира: ракът затягаше ужасната си прегръдка. Подготвяхме се да се разделим.
„Когато баща ми почина, не бях наоколо. Научих по телефона. В един момент ми олекна – престанал е да страда. Мислех, че най-лошото приключва, защото беше намерил мир. Но това не беше така. “
„Пътуване през траура току-що започна. Дните продължиха в седмици, месеци преминаха в години. Всичко беше болезнено, сърцераздирателно и … странно. Изминали са 5 години, но е трудно да си спомня поне един ден, когато го направих без да си спомня, дори със сълзи… “
„Не можех да преодолея скръбта си. Някой сравнява траур с процес и го разделя на етапи, но не мога да се съглася с това. Не можех да приема, че баща ми вече не е наоколо. И не исках да бъда помолен да спра страданието и да „обърна страницата“. Не се получава така.
„Няма значение коя бях преди, но днес съм много по-чувствителна от времето, преди да загубя баща си. За приятели, които преживяват собствените си загуби, станах ментор. Аз станах по-добра към непознати. Ако някой ме е наранил, просто решавам, че е имал труден ден… “
„Продължавам да живея нормален живот и дори принадлежа към клуба на“ онези, които са загубили родителите си „. Но убеждаването „обърнете страницата“ не приемам насериозно. Спомням си за баща си, мисля за него, не мога и не искам да престана да го правя,“ казва жената.
Човек приема това, което вече има, за даденост. И когато загуби поне някои от тези ценности, гневът, негодуванието, отричането се взривяват вътре… Това води до депресия, единственият изход от която е приемането. Признанието, че близките са безвъзвратно изчезнали и животът няма да бъде същият. Остава само да се изживее скръбта, превръщайки черната скръб в ярка памет.
Сега всички умствени мъки и фантазии по темата „какво би станало, ако аз …“ нямат много смисъл. Съжаляваме за загубата и само в този момент на отчаяние обръщаме внимание на това, което остава.
Животът ни не е вечен и никога не знаеш кой ден ще бъде последният. Затова не се притеснявайте и не отхвърляйте близките си. Кончината на любим човек винаги е неочаквана.
Ако сте в конфликт с родителите си, направете първата крачка към помирение, ако не сте говорили, обадете се, ако не си идвали от дълго време, навестете ги. Домашните работи и тревоги няма да избягат, но да подарите на вашите хора малко повече внимание и топлина никога няма да бъде излишно.
